11January1997

Сигурно сте чели много за историята на българската демокрация. И аз съм чел. Хубаво е да се чете. Хубаво е да има съвестни хора, които се интересуват от историята на родината си, остават в нея и не емигрират, въпреки примера на по-голямата част техни сънародници на същата възраст. Аз останах в България. Не питайте защо, това е тема на друг блог пост, а и отчасти вече съм писал за това. Това, за което искам да пиша днес е моят първи спомен за промените.

Въпреки че съм роден през 1984, не си спомням много. Или поне не си спомням 89-та. Не си спомням скандалните избори, спомням си само плакатите и пеенето на “45 години стигат, времето е наше.” Моите спомени започват по-късно. И времето което най-добре се е запечатало в мозъка ми е 1997. Днес е 11 Януари, 13 години по-късно. Дори през 2007 не ми направи впечатление медиите да пишат много за тогавашните събития, въпреки кръглата 10 годишнина. Днес също няма много. Има Борислав Борисов.

НОВО: Днес намерих този разказ на Димитър Петров, който споделя своите преживявания от тогава. Хубаво е.

Моите спомени обаче също ги има. И няма да си ходят скоро, може би никога. За мен 10 и 11 Януари 1997 беше период, в който осъзнах действителността. Тази дата беше момента, в който за първи път разбрах много от разговорите с родителите си, разбрах песимизма им, разбрах защо хляба се уважава, а не се изхвърля. Просто ми се ще да се помнят такива моменти. Ще ми се да се ползва спомена за тях, когато за малко излезем от релси и се питаме защо правим всичко. Наистина е полезно човек да се замисли за това какво е ставало тогава, за да осъзнае защо продължаваме да се борим и днес, защо не емигрираме и защо има смисъл да не се предаваме.

А за тези от вас, които се чувстват с малко замъглена памет или не са преживели събитията от 10-11 Януари 1997, ето малко контекст: http://www.youtube.com/watch?v=VUacgOhFERA