В събота си купих „Естествен Роман” от Георги Господинов. Купих си го, почнах да чета и ме налегнаха едни спомени.

Като бях ученик, може би 4-5 клас, се побърквах от четене. Имаше тогава едни списъци с книги, които учителите изготвяха за четене през лятото, защото ще се учат следващата година. Не само че прочитах повечето книги в списъка, ами си избирах и разни, които на мен ми се струваха интересни. Някак си ме кефеше това четене, а същевременно ми беше кофти, защото всички останали приятели в блока го приемаха за ненормално. От съседите имаше може би две деца с някакъв интерес към ученето и интелектуалните забавления, останалите или учеха заради родителите си, или не учеха. Като не учеха ходеха на поправителни сесии. И тъй като е тъпо ти да ходиш на поправителен по математика, а останалите от блока да ходят да ядат грозде по ливадите или да играят карти, ти се правиш на голям и псуваш учителите. След това ходиш да чупиш прозорците на училището, защото тези които работят в него са отнели от твоето свещено време за бездействие.

В една такава среда нямаше как да се чувствам добре, или по-скоро нямаше как да съм себе си. Аз и не успявах, просто приемах че съм различен и чаках да дойде момента, в който ще се събера с хора като мен. За един петокласник тоя момент идва в гимназията. Там все пак хората са умни – всички до един кандидатстват и взимат изпити, следователно няма никакви дисциплинарни изпълнения. Докато дойде за мен тоя гимназиален рай, се ровех в книгите, в един момент открих и компютрите, интернета, та имаше доста „матриал” за четене, учене, мислене.

Това бяха времена когато всичко вървеше зле. През 1997 съм бил точно 6ти клас, и си спомням как се редяхме на опашки за хляб… защото свършваше и нямаше за всички. Аз в един магазин, а брат ми в друг за да вземем повече – не даваха повече от един на човек. Вечер по новините нашите гледаха някакви протести, барикади и през цялото време говореха как в тая държава всичко е по-зле, децата нямат уважение, парите не стигат и интелектуалния труд е все още най-ниско платения от всички видове труд. На майка ми заплатата била някъде към 5 долара. Общо взето за мен ситуацията беше такава: Всичко е зле, децата са зле, ама ще видите вие като порасна, аз не съм зле. Аз уча и ще докажа, че е имало защо да си прекарвам времето вкъщи, а не с камък в ръка зад училището. Абе не може винаги да е толкова зле.

Fast Forward около 3 години. Аз съм или 8ми редовен клас или 9ти. (8ми редовен, за да се разграничи от 8ми подготвителен – тогава гимназистите учеха по една година повече от останалите). Открил съм дискотеките, цигарите, пътуването с автобус до училище, взимам стипендия и имам пари… абе свобода. Учителите са авторитет, но за моя изненада и в гимназията също има гамени. Такива които бягат от часове, ходят на кафе в Строител и общо взето пак имат ученето за нещо ненормално. Тук обаче и аз съм от тях. Някак си не вървеше да продължавам по образеца и трябваше да се търси cool фактора. Иначе си учех де. На всяка родителска среща майка ми се връщаше и цитираше: „Той е толкова добро момче, толкова много знае… ама тия, с които се е събрал…”

Покрай всичко това възрастните пак говореха, че нещата вървят само към по-лошо, че децата нямат ама абсолютно никаква дисциплина, и че няма как да се оправим ако караме така. Баща ми е говорел за емиграция в последните 10 години, но все не го е направил. И той, както останалите и гледал да се махне. Аз, въпреки целия peer pressure, на който съм се поддал в гимназията, пак мисля, че съм доста по-добре от останалите и кроя планове за като порасна. Абе не може винаги да е толкова зле.

Станах студент. Не отидох в Щатите, нито в Германия, както бяха първоначалните планове. Пак учех, не заради оценките. Оценките ги бях изоставил още в гимназията и много не ми пукаше, само гледах да вържа 5.50 за стипендия. Та дали имах А- или B- не беше от голямо значение и в университета. До 3тата година – бригади заради пари, след това мисли за бъдещето, стажове, работа. Завършвам.. почвам работа… и ми е интересно даже. До известна степен съм доволен, че не съм чупил стъклата на училището. Ама покрай мен всичко си е същото. Пак за всеки всичко е зле, пак децата не уважават никого. Приеха ни в ЕС, ама това с нищо няма да помогне, щото ние сме си зле. Можем да ходим да учим из цяла Европа, някъде на половин такса, само с лична карта. Ма кво от това, политиците са корумпирани и няма да гласуваме, щото няма за кой. Дупките по улиците си стоят, ама сега ги забелязваме щото си купуваме кола и караме, а не чакаме 15 години на опашка докато ни дойде реда. И си мисля как всеки ги говори тия неща с най-изявения песимизъм на десетилетието. Хора, абе не може винаги да е толкова зле.

Днес, 6 март 2009. Преди 3 дни беше националния празник. Чух някъде, че не бил истински празник, защото отбелязвал края на Руско-Турската война. Бил подписан договор между Русия и Турция, а България никакъв договор не била подписвала, затова 3ти март не трябвало да е национален празник. Истинския бил 6ти септември. Чета Георги Марков онлайн щото ми е интересно какво е било по време на режима тогава, когато дори не е имало надежда за промяна. И чета следното:

„Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор.”

Писано е през 1978. Добре де, викам си, през 78ма не сме вярвали, че ще стане по-добре. Не сме вярвали и през 97ма; нито през 2005, нито днес. Въпреки това, за този период е настъпила най-голямата промяна към по-добро в историята ни, може би. Е, кога да повярваме? Кога ще дойде момента, в който ние наистина ще осъзнаем, че има защо да живеем, че има защо да се борим, и че можем да го направим по-добро? Има защо да останем в България, въпреки дупките, въпреки корупцията. Има защо – за да променим това, което не ни харесва. Кога ще спрем да искаме един спокоен живот, и ще поискаме да сме пълноценни личности? Пак ще цитирам Георги Марков, защото не мога да го кажа по-добре:

„Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура…
А нашите часове са по-дълги от западните, защото съдържат едно огромно и постоянно очакване. Нашите нощи са по-богати, защото освен с мрак ни даряват и с безсъние. Ако западният гражданин познава множество нюанси на седемте цвята на дъгата, ние познаваме великолепно двата най-конфликтни цвята — черното и бялото — във всичките им преходи.”

Хора, абе не може винаги да е толкова зле.