Славо

В събота си купих „Естествен Роман” от Георги Господинов. Купих си го, почнах да чета и ме налегнаха едни спомени.

Като бях ученик, може би 4-5 клас, се побърквах от четене. Имаше тогава едни списъци с книги, които учителите изготвяха за четене през лятото, защото ще се учат следващата година. Не само че прочитах повечето книги в списъка, ами си избирах и разни, които на мен ми се струваха интересни. Някак си ме кефеше това четене, а същевременно ми беше кофти, защото всички останали приятели в блока го приемаха за ненормално. От съседите имаше може би две деца с някакъв интерес към ученето и интелектуалните забавления, останалите или учеха заради родителите си, или не учеха. Като не учеха ходеха на поправителни сесии. И тъй като е тъпо ти да ходиш на поправителен по математика, а останалите от блока да ходят да ядат грозде по ливадите или да играят карти, ти се правиш на голям и псуваш учителите. След това ходиш да чупиш прозорците на училището, защото тези които работят в него са отнели от твоето свещено време за бездействие.

В една такава среда нямаше как да се чувствам добре, или по-скоро нямаше как да съм себе си. Аз и не успявах, просто приемах че съм различен и чаках да дойде момента, в който ще се събера с хора като мен. За един петокласник тоя момент идва в гимназията. Там все пак хората са умни – всички до един кандидатстват и взимат изпити, следователно няма никакви дисциплинарни изпълнения. Докато дойде за мен тоя гимназиален рай, се ровех в книгите, в един момент открих и компютрите, интернета, та имаше доста „матриал” за четене, учене, мислене.

Това бяха времена когато всичко вървеше зле. През 1997 съм бил точно 6ти клас, и си спомням как се редяхме на опашки за хляб… защото свършваше и нямаше за всички. Аз в един магазин, а брат ми в друг за да вземем повече – не даваха повече от един на човек. Вечер по новините нашите гледаха някакви протести, барикади и през цялото време говореха как в тая държава всичко е по-зле, децата нямат уважение, парите не стигат и интелектуалния труд е все още най-ниско платения от всички видове труд. На майка ми заплатата била някъде към 5 долара. Общо взето за мен ситуацията беше такава: Всичко е зле, децата са зле, ама ще видите вие като порасна, аз не съм зле. Аз уча и ще докажа, че е имало защо да си прекарвам времето вкъщи, а не с камък в ръка зад училището. Абе не може винаги да е толкова зле.

Fast Forward около 3 години. Аз съм или 8ми редовен клас или 9ти. (8ми редовен, за да се разграничи от 8ми подготвителен – тогава гимназистите учеха по една година повече от останалите). Открил съм дискотеките, цигарите, пътуването с автобус до училище, взимам стипендия и имам пари… абе свобода. Учителите са авторитет, но за моя изненада и в гимназията също има гамени. Такива които бягат от часове, ходят на кафе в Строител и общо взето пак имат ученето за нещо ненормално. Тук обаче и аз съм от тях. Някак си не вървеше да продължавам по образеца и трябваше да се търси cool фактора. Иначе си учех де. На всяка родителска среща майка ми се връщаше и цитираше: „Той е толкова добро момче, толкова много знае… ама тия, с които се е събрал…”

Покрай всичко това възрастните пак говореха, че нещата вървят само към по-лошо, че децата нямат ама абсолютно никаква дисциплина, и че няма как да се оправим ако караме така. Баща ми е говорел за емиграция в последните 10 години, но все не го е направил. И той, както останалите и гледал да се махне. Аз, въпреки целия peer pressure, на който съм се поддал в гимназията, пак мисля, че съм доста по-добре от останалите и кроя планове за като порасна. Абе не може винаги да е толкова зле.

Станах студент. Не отидох в Щатите, нито в Германия, както бяха първоначалните планове. Пак учех, не заради оценките. Оценките ги бях изоставил още в гимназията и много не ми пукаше, само гледах да вържа 5.50 за стипендия. Та дали имах А- или B- не беше от голямо значение и в университета. До 3тата година – бригади заради пари, след това мисли за бъдещето, стажове, работа. Завършвам.. почвам работа… и ми е интересно даже. До известна степен съм доволен, че не съм чупил стъклата на училището. Ама покрай мен всичко си е същото. Пак за всеки всичко е зле, пак децата не уважават никого. Приеха ни в ЕС, ама това с нищо няма да помогне, щото ние сме си зле. Можем да ходим да учим из цяла Европа, някъде на половин такса, само с лична карта. Ма кво от това, политиците са корумпирани и няма да гласуваме, щото няма за кой. Дупките по улиците си стоят, ама сега ги забелязваме щото си купуваме кола и караме, а не чакаме 15 години на опашка докато ни дойде реда. И си мисля как всеки ги говори тия неща с най-изявения песимизъм на десетилетието. Хора, абе не може винаги да е толкова зле.

Днес, 6 март 2009. Преди 3 дни беше националния празник. Чух някъде, че не бил истински празник, защото отбелязвал края на Руско-Турската война. Бил подписан договор между Русия и Турция, а България никакъв договор не била подписвала, затова 3ти март не трябвало да е национален празник. Истинския бил 6ти септември. Чета Георги Марков онлайн щото ми е интересно какво е било по време на режима тогава, когато дори не е имало надежда за промяна. И чета следното:

„Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор.”

Писано е през 1978. Добре де, викам си, през 78ма не сме вярвали, че ще стане по-добре. Не сме вярвали и през 97ма; нито през 2005, нито днес. Въпреки това, за този период е настъпила най-голямата промяна към по-добро в историята ни, може би. Е, кога да повярваме? Кога ще дойде момента, в който ние наистина ще осъзнаем, че има защо да живеем, че има защо да се борим, и че можем да го направим по-добро? Има защо да останем в България, въпреки дупките, въпреки корупцията. Има защо – за да променим това, което не ни харесва. Кога ще спрем да искаме един спокоен живот, и ще поискаме да сме пълноценни личности? Пак ще цитирам Георги Марков, защото не мога да го кажа по-добре:

„Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура…
А нашите часове са по-дълги от западните, защото съдържат едно огромно и постоянно очакване. Нашите нощи са по-богати, защото освен с мрак ни даряват и с безсъние. Ако западният гражданин познава множество нюанси на седемте цвята на дъгата, ние познаваме великолепно двата най-конфликтни цвята — черното и бялото — във всичките им преходи.”

Хора, абе не може винаги да е толкова зле.

Днес разбрах, че съм много консервативен. Живея в период, в който глобални и значими промени настъпват за един ден и променят живота на хората; период, в какъвто не са живели родителите ми или бабите и дядовците ми. И все пак, уж съм млад човек по масовата дефиниция, не мога да приема за даденост повечето случващи се неща. Затова си мисля, че съм консервативен.

Мисля си също, че по подразбиране има нации и общности, които също са консервативни. Една такава общност според мен е ислямската. Не всички мюсюлмани по света, а тези които си живеят на изток, в среда коренно различна от европейската или американската. Та оказва се, че всъщност не са консервативни. Или по-скоро това което до днес аз мислех за консерватисъм е било нещо друго – религиозност, понякога граничеща с фанатизъм.

Може би вече се чудите какви са тези мисли дето ми минават през главата и защо пиша такива глупости. Ами да ви дам една статия, на която попаднах днес, и да цитирам:

В наше време в исляма се наблюдават различни позиции, тълкувания, становища по политически, научни и други проблеми, между които и най-странни, като това на духовника Юсуф Карадагоглу. Според него, науката разполагала с доказателства, че центърът на Вселената е в Саудитска Арабия, поради което часовият пояс от Гриниуч трябва да бъде заменен с нов и той трябва да започва от свещения за мюсюлманите град Мека. На това, повече от странно мнение, може да съперничи предложението на мюсюлманския духовник от Саудитска Арабия Мухаммед Мунаджит, според който героят от детските филми Мики Маус трябва да умре, тъй като бил един от воините на сатаната, бил дяволско същество и въздействал изключително отрицателно и зле на деца. Духовникът не посочва как може да стане това, но сигурно Мики Маус ще бъде прокълнат и обявен за мъртъв.

Невероятно! Струва ми се вече, че живея в роман на Дан Браун. Открай време си мисля, че въпроса за сходство между наука и религия е спорен, с дълбока история и много различни мнения. Не бях виждал обаче реален пример за опит да се обоснове научно откритие с религията. Всичко това ме кара да мисля, че радикализма става все по-популярен и че с цел да възвеличим религията и да накараме всички да станат религиозни можем да си служим с всякакви средства. Дори в модерно общество като нашето да свързваме явления с религията, и да твърдим че са дело на Бог, въпреки че очевидно това е глупост.

Не знам доколко има хора които мислят, че това е сериозно, не знам доколко е редно държавата Турция да забрани YouTube, да забрани и Blogger.com, и след това да претендира за членство в Европейския Съюз. Все пак щом всичко е дело на Бог, и всичко произтича от религията, защо да го крием? 

Все пак знам, че и нашата държава не е цвете за мирисане. Но предпочитам тези които ме управляват да крадат от парите които им плащам, пред това да ми спират достъпа до информация. Парите ще ги преживеем, просто поредното необходимо зло. Но ако това е единствената цел на управляващите аз съм доволен – поне не биха ми променили мисленето и не биха ми взели свободата.

Та консервативен съм хора, не мога да приема много неща напоследък. Не знам и какво ще стане със света след 1-2 века, когато числеността в различните общности ще е толкова променена, че едва ли ще има човек със здрав разум, който да има куража да въстане срещу глупостта. Просто се надявам и се опитвам да направя света по-добър за тези които ще живеят след мен. Съветвам и вие да пробвате, а не да се оплаквате и да търсите оправдания защо нещо не може да се направи. Всичко може.

–
Славо.