Сериозни

НОВО: Още 3 картинки с недоволни коментари към статията:

Ровя си из фейсбук днес и намирам линк от приятел към статия от BBC News за обслужването в Париж. Добре написано, още повече, че съм съгласен напълно и имам подобен опит от своите преживявания в Париж. Отварям малко по-късно през деня Днес.БГ и гледам същата статия, напълно дословно преведена, без да се посочва нито източник, нито автора. Логично, публикувам коментар, който посочва истинския източник и линк към оригинала. Една минута по-късно коментара ми е изтрит и не мога да публиквам нови. Но тъй като аз като един по-често-от-обикновено-съмняващ-се-в-нещата българин си помислих, че това ще стане, си направих скрийншот тъкмо преди да го изтрият.

Ето и скрийншот след като моя коментар беше изтрит:

И така, от днес аз спирам да чета Днес.БГ. За вас не знам, ако искате продължавайте. Пък ако искате покажете този фарс на колкото може повече хора.

Сигурно сте чели много за историята на българската демокрация. И аз съм чел. Хубаво е да се чете. Хубаво е да има съвестни хора, които се интересуват от историята на родината си, остават в нея и не емигрират, въпреки примера на по-голямата част техни сънародници на същата възраст. Аз останах в България. Не питайте защо, това е тема на друг блог пост, а и отчасти вече съм писал за това. Това, за което искам да пиша днес е моят първи спомен за промените.

Въпреки че съм роден през 1984, не си спомням много. Или поне не си спомням 89-та. Не си спомням скандалните избори, спомням си само плакатите и пеенето на “45 години стигат, времето е наше.” Моите спомени започват по-късно. И времето което най-добре се е запечатало в мозъка ми е 1997. Днес е 11 Януари, 13 години по-късно. Дори през 2007 не ми направи впечатление медиите да пишат много за тогавашните събития, въпреки кръглата 10 годишнина. Днес също няма много. Има Борислав Борисов.

НОВО: Днес намерих този разказ на Димитър Петров, който споделя своите преживявания от тогава. Хубаво е.

Моите спомени обаче също ги има. И няма да си ходят скоро, може би никога. За мен 10 и 11 Януари 1997 беше период, в който осъзнах действителността. Тази дата беше момента, в който за първи път разбрах много от разговорите с родителите си, разбрах песимизма им, разбрах защо хляба се уважава, а не се изхвърля. Просто ми се ще да се помнят такива моменти. Ще ми се да се ползва спомена за тях, когато за малко излезем от релси и се питаме защо правим всичко. Наистина е полезно човек да се замисли за това какво е ставало тогава, за да осъзнае защо продължаваме да се борим и днес, защо не емигрираме и защо има смисъл да не се предаваме.

А за тези от вас, които се чувстват с малко замъглена памет или не са преживели събитията от 10-11 Януари 1997, ето малко контекст: http://www.youtube.com/watch?v=VUacgOhFERA

Моят гениален разум преди време роди една статия, която е публикувана в БГ Репортер. Аз обаче така и не дадох линк тук на блога, та по-добре късно, отколкото никога. Ето:

Следващият Google

В неделя цялото семейство отиваме на гости на баба и дядо. Прекарахме там известно време, като аз в един момент взимам колата и изчезвам за един час. Връщам се, за да взема всички и да си ходим. Баба и дядо живеят кажи-речи само в една стая от цялата къща, и по навик като ходим на гости си оставяме връхните дрехи не на претрупаната закачалка в тяхната стая, а в спалнята. Та връщам се аз, засичам се с брат ми на стълбите – той отива към гаража. Влизам в спалнята да си оставя якето и виждам някакъв непознат тип на средна възраст, който е застанал в една ниша зад гардероба. Пауза 3 секунди, в които осъзнавам какво се случва. Той почва да ми говори, че някакви цигани го гонели и се скрил в спалнята на баба ми и дядо ми, познавал ги. Опитва се да ме убеди, че нищо нямало да вземе и излиза на терасата на спалнята, може би с цел да изчезне оттам (действието се развива на 1вия етаж). Терасата обаче е остъклена и гледа към гаража, та вижда, че няма да стане и тръгва да излиза през вратата на спалнята. Аз някак си се опитвам да му препреча пътя като го бутам и той ме бута, нашите излязоха от стаята където живеят баба и дядо и стана ясно, че никой не го познава тоя човек. Хващам го и се опитвам да го държа на място, като през това време съм казал на майка да звъни в полицията. Човека се изплаши ужасно, почна да нервничи и да се съпротивлява още повече, като в един момент за мен беше невъзможно да го държа, бутна мен и баща ми, и изчезна през входната врата. Цялото това действие се развива за 2-3 минути. Майка ми е  вече 5 минути на телефона, от полицията и казали да изчака и слуша как 2ма полицаи си говорят по радиостанция за нещо, нямащо никаква връзка с подадения от нея сигнал. Мъжа избяга, аз не го гоних изобщо, майка ми затвори телефона и случая приключи.

По какъв друг начин можеше да се развие:

1. Мъжа да не е набит чичко на около 45, а хлапе, което аз да мога да задържа докато дойде полиция (с техните темпове може би поне половин час)

2. Мъжа да си е същия, но професионален крадец, а не аматьор. Да ми вкара един прав в лицето и да избяга пак. Или да е въоръжен.

3. Брат ми да дойде от гаража малко по-рано, да го хванем двамата тоя и пак да го държим докато дойде полиция.

За щастие или не случката приключи без инциденти, освен една изплашена баба. Кофти ми е, че не е на топло пича, кофти ми е и че се случват такива неща изобщо. Не знам дали да се радвам, че никой не пострада, или да обвинявам полицията, че не реагираха веднага. Ама дори да бяха дошли малко по-късно, аз нямаше да мога да дам подробно описание. Мъж на средна възраст, нисък и набит, с прошарена коса, черно шушляково яке и черен панталон. Направете ако можете портрет по това описание и се пазете от тоя човек. Или кажете на бабите си да заключват входната врата по всяко време.

Чета днес, че МОН няма да купува нови компютри за училищата през тази година. Пуста криза, уж нямаше да се отрази много на България, но пък дойде и сега няма да дадем нова техника на учениците.

Като няма пари се съкращават разходи. Трудното решение е какви точно разходи да се съкратят. Тук има 2 вида хора: такива, които съкращават от всичко, което не води до преки резултати, и такива които правят едно смислено планиране на това какво е необходимо за да продължи прогреса дългосрочно.

Познайте нашите депутати от кой вид са? Образованието не носи преки резултати, така че им спираме кинтите. Вместо да има всяко дете компютър, ще ги оставим на учителите. На тях като им е писнало от тези учители, почват да бягат от час и да не учат. Завършват, стават гамени. Ние се кахърим колко е зле новото поколение. Новото поколение започва да работи, ама като не са учили, работят за мизерни заплати в мизерните сфери от икономиката. Растеж няма, висококвалифицирани кадри няма. Българските фирми, като не могат да намерят хора, не могат да навлязат и на големи пазари. Плащат по-малко данъци. Държавата остава с по-малко пари. Като не достигат пари се съкращават разходи. Намаляваме парите в образованието. И така до безкрайност.

Ясно е, че младежите не учат. Ясно е, че са им интересни дискотеките, музиката, игрите. Едно време в комунистическия строй това се поправяше с биене през пръстите, респект от учителя и заплахи за изключване. Сега тези неща не вървят, защото го няма строя. Нямат тежест заплахите и наказанията, защото децата живеят в "демократична" държава, имат избор и го осъзнават. Чудя се само защо вместо при промяна в средата не се промени и образованието, ами се опитваме да го направим като по старому и като не проработи обвиняваме децата. Децата са клиенти. Ако те бяха възпитани и образовани, та да стоят мирно и да слушат нямаше да има смисъл от училище. Така че, вместо да се оплакваме и да тъгуваме по старото, да се променим и адаптираме, а? Или пък да стиснем филиите и да живеем с по-малко докато не умрем.

Не знам кое от двете е правилно. Вие кажете.

В събота си купих „Естествен Роман” от Георги Господинов. Купих си го, почнах да чета и ме налегнаха едни спомени.

Като бях ученик, може би 4-5 клас, се побърквах от четене. Имаше тогава едни списъци с книги, които учителите изготвяха за четене през лятото, защото ще се учат следващата година. Не само че прочитах повечето книги в списъка, ами си избирах и разни, които на мен ми се струваха интересни. Някак си ме кефеше това четене, а същевременно ми беше кофти, защото всички останали приятели в блока го приемаха за ненормално. От съседите имаше може би две деца с някакъв интерес към ученето и интелектуалните забавления, останалите или учеха заради родителите си, или не учеха. Като не учеха ходеха на поправителни сесии. И тъй като е тъпо ти да ходиш на поправителен по математика, а останалите от блока да ходят да ядат грозде по ливадите или да играят карти, ти се правиш на голям и псуваш учителите. След това ходиш да чупиш прозорците на училището, защото тези които работят в него са отнели от твоето свещено време за бездействие.

В една такава среда нямаше как да се чувствам добре, или по-скоро нямаше как да съм себе си. Аз и не успявах, просто приемах че съм различен и чаках да дойде момента, в който ще се събера с хора като мен. За един петокласник тоя момент идва в гимназията. Там все пак хората са умни – всички до един кандидатстват и взимат изпити, следователно няма никакви дисциплинарни изпълнения. Докато дойде за мен тоя гимназиален рай, се ровех в книгите, в един момент открих и компютрите, интернета, та имаше доста „матриал” за четене, учене, мислене.

Това бяха времена когато всичко вървеше зле. През 1997 съм бил точно 6ти клас, и си спомням как се редяхме на опашки за хляб… защото свършваше и нямаше за всички. Аз в един магазин, а брат ми в друг за да вземем повече – не даваха повече от един на човек. Вечер по новините нашите гледаха някакви протести, барикади и през цялото време говореха как в тая държава всичко е по-зле, децата нямат уважение, парите не стигат и интелектуалния труд е все още най-ниско платения от всички видове труд. На майка ми заплатата била някъде към 5 долара. Общо взето за мен ситуацията беше такава: Всичко е зле, децата са зле, ама ще видите вие като порасна, аз не съм зле. Аз уча и ще докажа, че е имало защо да си прекарвам времето вкъщи, а не с камък в ръка зад училището. Абе не може винаги да е толкова зле.

Fast Forward около 3 години. Аз съм или 8ми редовен клас или 9ти. (8ми редовен, за да се разграничи от 8ми подготвителен – тогава гимназистите учеха по една година повече от останалите). Открил съм дискотеките, цигарите, пътуването с автобус до училище, взимам стипендия и имам пари… абе свобода. Учителите са авторитет, но за моя изненада и в гимназията също има гамени. Такива които бягат от часове, ходят на кафе в Строител и общо взето пак имат ученето за нещо ненормално. Тук обаче и аз съм от тях. Някак си не вървеше да продължавам по образеца и трябваше да се търси cool фактора. Иначе си учех де. На всяка родителска среща майка ми се връщаше и цитираше: „Той е толкова добро момче, толкова много знае… ама тия, с които се е събрал…”

Покрай всичко това възрастните пак говореха, че нещата вървят само към по-лошо, че децата нямат ама абсолютно никаква дисциплина, и че няма как да се оправим ако караме така. Баща ми е говорел за емиграция в последните 10 години, но все не го е направил. И той, както останалите и гледал да се махне. Аз, въпреки целия peer pressure, на който съм се поддал в гимназията, пак мисля, че съм доста по-добре от останалите и кроя планове за като порасна. Абе не може винаги да е толкова зле.

Станах студент. Не отидох в Щатите, нито в Германия, както бяха първоначалните планове. Пак учех, не заради оценките. Оценките ги бях изоставил още в гимназията и много не ми пукаше, само гледах да вържа 5.50 за стипендия. Та дали имах А- или B- не беше от голямо значение и в университета. До 3тата година – бригади заради пари, след това мисли за бъдещето, стажове, работа. Завършвам.. почвам работа… и ми е интересно даже. До известна степен съм доволен, че не съм чупил стъклата на училището. Ама покрай мен всичко си е същото. Пак за всеки всичко е зле, пак децата не уважават никого. Приеха ни в ЕС, ама това с нищо няма да помогне, щото ние сме си зле. Можем да ходим да учим из цяла Европа, някъде на половин такса, само с лична карта. Ма кво от това, политиците са корумпирани и няма да гласуваме, щото няма за кой. Дупките по улиците си стоят, ама сега ги забелязваме щото си купуваме кола и караме, а не чакаме 15 години на опашка докато ни дойде реда. И си мисля как всеки ги говори тия неща с най-изявения песимизъм на десетилетието. Хора, абе не може винаги да е толкова зле.

Днес, 6 март 2009. Преди 3 дни беше националния празник. Чух някъде, че не бил истински празник, защото отбелязвал края на Руско-Турската война. Бил подписан договор между Русия и Турция, а България никакъв договор не била подписвала, затова 3ти март не трябвало да е национален празник. Истинския бил 6ти септември. Чета Георги Марков онлайн щото ми е интересно какво е било по време на режима тогава, когато дори не е имало надежда за промяна. И чета следното:

„Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор.”

Писано е през 1978. Добре де, викам си, през 78ма не сме вярвали, че ще стане по-добре. Не сме вярвали и през 97ма; нито през 2005, нито днес. Въпреки това, за този период е настъпила най-голямата промяна към по-добро в историята ни, може би. Е, кога да повярваме? Кога ще дойде момента, в който ние наистина ще осъзнаем, че има защо да живеем, че има защо да се борим, и че можем да го направим по-добро? Има защо да останем в България, въпреки дупките, въпреки корупцията. Има защо – за да променим това, което не ни харесва. Кога ще спрем да искаме един спокоен живот, и ще поискаме да сме пълноценни личности? Пак ще цитирам Георги Марков, защото не мога да го кажа по-добре:

„Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура…
А нашите часове са по-дълги от западните, защото съдържат едно огромно и постоянно очакване. Нашите нощи са по-богати, защото освен с мрак ни даряват и с безсъние. Ако западният гражданин познава множество нюанси на седемте цвята на дъгата, ние познаваме великолепно двата най-конфликтни цвята — черното и бялото — във всичките им преходи.”

Хора, абе не може винаги да е толкова зле.

Чета напоследък доста за организирания протест пред парламента за днес, 14ти Януари 2008, и си мисля. Защо? Какво би се постигнало по този начин? Много хора някак си свикнаха да градим историята на тази страна по улиците. Да се бием, да бием и политиците. Да арестуваме вандали и след това да свалим управляващите, пък после да дойдат други, които пак ние сме си избрали по мирен начин. Две години пауза и пак отначало.

От всичко това достигам до извода, че народа май наистина си заслужава управляващите. Такова ни е мисленето, бе. Искаме емоция, искаме да има виновни на които да се караме. А пък че и следващите ще са такива – много важно – нали пак ще сме недоволни, това искаме.

Има един Бойко, който иска да вкараме повече депутати в европарламента, и винаги първи се изказва за протестите. Защо? Еми как защо – защото още не е заел мястото на тези които иска да свали. Ако това стане да видим дали ще му се протестира. По-вероятно е според мен тогава да бие тези които сега закриля – тези които ще са пред парламента. Не става, бе хора, не и така.

Та аз предлагам вместо да протестираме по улиците да седнем и да помислим. Да почнем постепенно, като примерно не губим европейско финансиране заради корупция, ами го използваме за образование; като създаваме необходимите ценности на децата си и ги караме да учат, вместо да пушат треви и да правят порно в училище; като оставаме в България и допринасяме по свой начин, вместо да избягаме и да загубим идентичността си.

Стига другите са ни виновни. Нека ние правим най-доброто което можем за себе си и останалите, пък нещата ще си дойдат на мястото.
–
Славо.

Днес разбрах, че съм много консервативен. Живея в период, в който глобални и значими промени настъпват за един ден и променят живота на хората; период, в какъвто не са живели родителите ми или бабите и дядовците ми. И все пак, уж съм млад човек по масовата дефиниция, не мога да приема за даденост повечето случващи се неща. Затова си мисля, че съм консервативен.

Мисля си също, че по подразбиране има нации и общности, които също са консервативни. Една такава общност според мен е ислямската. Не всички мюсюлмани по света, а тези които си живеят на изток, в среда коренно различна от европейската или американската. Та оказва се, че всъщност не са консервативни. Или по-скоро това което до днес аз мислех за консерватисъм е било нещо друго – религиозност, понякога граничеща с фанатизъм.

Може би вече се чудите какви са тези мисли дето ми минават през главата и защо пиша такива глупости. Ами да ви дам една статия, на която попаднах днес, и да цитирам:

В наше време в исляма се наблюдават различни позиции, тълкувания, становища по политически, научни и други проблеми, между които и най-странни, като това на духовника Юсуф Карадагоглу. Според него, науката разполагала с доказателства, че центърът на Вселената е в Саудитска Арабия, поради което часовият пояс от Гриниуч трябва да бъде заменен с нов и той трябва да започва от свещения за мюсюлманите град Мека. На това, повече от странно мнение, може да съперничи предложението на мюсюлманския духовник от Саудитска Арабия Мухаммед Мунаджит, според който героят от детските филми Мики Маус трябва да умре, тъй като бил един от воините на сатаната, бил дяволско същество и въздействал изключително отрицателно и зле на деца. Духовникът не посочва как може да стане това, но сигурно Мики Маус ще бъде прокълнат и обявен за мъртъв.

Невероятно! Струва ми се вече, че живея в роман на Дан Браун. Открай време си мисля, че въпроса за сходство между наука и религия е спорен, с дълбока история и много различни мнения. Не бях виждал обаче реален пример за опит да се обоснове научно откритие с религията. Всичко това ме кара да мисля, че радикализма става все по-популярен и че с цел да възвеличим религията и да накараме всички да станат религиозни можем да си служим с всякакви средства. Дори в модерно общество като нашето да свързваме явления с религията, и да твърдим че са дело на Бог, въпреки че очевидно това е глупост.

Не знам доколко има хора които мислят, че това е сериозно, не знам доколко е редно държавата Турция да забрани YouTube, да забрани и Blogger.com, и след това да претендира за членство в Европейския Съюз. Все пак щом всичко е дело на Бог, и всичко произтича от религията, защо да го крием? 

Все пак знам, че и нашата държава не е цвете за мирисане. Но предпочитам тези които ме управляват да крадат от парите които им плащам, пред това да ми спират достъпа до информация. Парите ще ги преживеем, просто поредното необходимо зло. Но ако това е единствената цел на управляващите аз съм доволен – поне не биха ми променили мисленето и не биха ми взели свободата.

Та консервативен съм хора, не мога да приема много неща напоследък. Не знам и какво ще стане със света след 1-2 века, когато числеността в различните общности ще е толкова променена, че едва ли ще има човек със здрав разум, който да има куража да въстане срещу глупостта. Просто се надявам и се опитвам да направя света по-добър за тези които ще живеят след мен. Съветвам и вие да пробвате, а не да се оплаквате и да търсите оправдания защо нещо не може да се направи. Всичко може.

–
Славо.