Archive for March, 2009

robbermg.jpg

По истински случай

robbermg

В неделя цялото семейство отиваме на гости на баба и дядо. Прекарахме там известно време, като аз в един момент взимам колата и изчезвам за един час. Връщам се, за да взема всички и да си ходим. Баба и дядо живеят кажи-речи само в една стая от цялата къща, и по навик като ходим на гости си оставяме връхните дрехи не на претрупаната закачалка в тяхната стая, а в спалнята. Та връщам се аз, засичам се с брат ми на стълбите – той отива към гаража. Влизам в спалнята да си оставя якето и виждам някакъв непознат тип на средна възраст, който е застанал в една ниша зад гардероба. Пауза 3 секунди, в които осъзнавам какво се случва. Той почва да ми говори, че някакви цигани го гонели и се скрил в спалнята на баба ми и дядо ми, познавал ги. Опитва се да ме убеди, че нищо нямало да вземе и излиза на терасата на спалнята, може би с цел да изчезне оттам (действието се развива на 1вия етаж). Терасата обаче е остъклена и гледа към гаража, та вижда, че няма да стане и тръгва да излиза през вратата на спалнята. Аз някак си се опитвам да му препреча пътя като го бутам и той ме бута, нашите излязоха от стаята където живеят баба и дядо и стана ясно, че никой не го познава тоя човек. Хващам го и се опитвам да го държа на място, като през това време съм казал на майка да звъни в полицията. Човека се изплаши ужасно, почна да нервничи и да се съпротивлява още повече, като в един момент за мен беше невъзможно да го държа, бутна мен и баща ми, и изчезна през входната врата. Цялото това действие се развива за 2-3 минути. Майка ми е  вече 5 минути на телефона, от полицията и казали да изчака и слуша как 2ма полицаи си говорят по радиостанция за нещо, нямащо никаква връзка с подадения от нея сигнал. Мъжа избяга, аз не го гоних изобщо, майка ми затвори телефона и случая приключи.

По какъв друг начин можеше да се развие:

1. Мъжа да не е набит чичко на около 45, а хлапе, което аз да мога да задържа докато дойде полиция (с техните темпове може би поне половин час)

2. Мъжа да си е същия, но професионален крадец, а не аматьор. Да ми вкара един прав в лицето и да избяга пак. Или да е въоръжен.

3. Брат ми да дойде от гаража малко по-рано, да го хванем двамата тоя и пак да го държим докато дойде полиция.

За щастие или не случката приключи без инциденти, освен една изплашена баба. Кофти ми е, че не е на топло пича, кофти ми е и че се случват такива неща изобщо. Не знам дали да се радвам, че никой не пострада, или да обвинявам полицията, че не реагираха веднага. Ама дори да бяха дошли малко по-късно, аз нямаше да мога да дам подробно описание. Мъж на средна възраст, нисък и набит, с прошарена коса, черно шушляково яке и черен панталон. Направете ако можете портрет по това описание и се пазете от тоя човек. Или кажете на бабите си да заключват входната врата по всяко време.

lab.jpg

Как да се спасим от кризата? Спрете на децата компютрите.

lab

Чета днес, че МОН няма да купува нови компютри за училищата през тази година. Пуста криза, уж нямаше да се отрази много на България, но пък дойде и сега няма да дадем нова техника на учениците.

Като няма пари се съкращават разходи. Трудното решение е какви точно разходи да се съкратят. Тук има 2 вида хора: такива, които съкращават от всичко, което не води до преки резултати, и такива които правят едно смислено планиране на това какво е необходимо за да продължи прогреса дългосрочно.

Познайте нашите депутати от кой вид са? Образованието не носи преки резултати, така че им спираме кинтите. Вместо да има всяко дете компютър, ще ги оставим на учителите. На тях като им е писнало от тези учители, почват да бягат от час и да не учат. Завършват, стават гамени. Ние се кахърим колко е зле новото поколение. Новото поколение започва да работи, ама като не са учили, работят за мизерни заплати в мизерните сфери от икономиката. Растеж няма, висококвалифицирани кадри няма. Българските фирми, като не могат да намерят хора, не могат да навлязат и на големи пазари. Плащат по-малко данъци. Държавата остава с по-малко пари. Като не достигат пари се съкращават разходи. Намаляваме парите в образованието. И така до безкрайност.

Ясно е, че младежите не учат. Ясно е, че са им интересни дискотеките, музиката, игрите. Едно време в комунистическия строй това се поправяше с биене през пръстите, респект от учителя и заплахи за изключване. Сега тези неща не вървят, защото го няма строя. Нямат тежест заплахите и наказанията, защото децата живеят в "демократична" държава, имат избор и го осъзнават. Чудя се само защо вместо при промяна в средата не се промени и образованието, ами се опитваме да го направим като по старому и като не проработи обвиняваме децата. Децата са клиенти. Ако те бяха възпитани и образовани, та да стоят мирно и да слушат нямаше да има смисъл от училище. Така че, вместо да се оплакваме и да тъгуваме по старото, да се променим и адаптираме, а? Или пък да стиснем филиите и да живеем с по-малко докато не умрем.

Не знам кое от двете е правилно. Вие кажете.

saroyan.jpg

Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света

saroyan

Това е името на сборник с разкази на Уилям Сароян. Ако все още не знаете кой е той или не сте чели нищо от него, затворете тоя блог или целия браузър направо, и марш към книжарницата. Е, добре де, на работа сте. Ами ето тогава един линк да разведрите малко обстановката, да вкарате малко емоции:

http://liternet.bg/publish18/u_saroian/index.html

Можете да почетете някое разказче там. Добри са. Та думата ми е за автора и сборника, който почнах да чета… за 2ри път след… не знам… поне 10 години. Спомням си, че майка ми беше човека, който ми го препоръча и тогава много му се изкефих. Толкова много, че прочетох книгата за 2 дена и не запомних нищо, само това, че беше много простичка и ведра.

Сароян пише за нещата от живота, без много сложности. Обикновено не чета предговори, този път обаче реших да го направя. Изданието което имам вкъщи е от 1979, предговора написан лично от автора за българския превод на книгата му. Предговор като предговор, пак в Сароянски стил. Това, което ми направи впечатление е как е подписан накрая.

София, 8 Юни 1979г.
Парк-хотел “Москва”, стая 523

Мило. Дошъл до тук човека, американец, в комунистическа държава. Споделям факта с моя съквартирант и неговото мнение беше, че парк-хотел Москва бил щаба на ДС и затова там го били сложили. Сигурно е вярно, иначе с всичката цензура тогава не си представям как са щели да издадат капиталистически писател у нас. Не ме учудва и факта, че този сборник с разкази е подбран. Тоест, няма аналог на английски, а са вадени отделни разкази от различни книги. Дали за да не ги издадат целите, не знам. Не знам и дали Сароян е предполагал какъв е българския превод и дали има цензура. Нищо не знам, само мога да гадая.

Знам всъщност, че до ден днешен пълните книги на Сароян не са преведени на български. Знам и че е много приятен за четене, а за съжаление доста неизвестен в България. Та ако вярвате на един лаик тотално скаран с литературата и четящ за собствено удоволствие, отидете и си намерете нещо от Сароян. Денят ви ще стане по-хубав.

miss.jpg

Абе кога влязохме в ЕС?

miss

Ако отговорим на този въпрос, това означава ли, че сме интелигентни? А ако имаме 2 висши, едното от които Право, и пак не можем да отговорим, това означава ли, че хич не сме интелигентни? Добре де, тогава как да тестваме дали сме интелигентни? Ми как – със SMS-и. Да гласува народонаселението за нашата интелигентност и да претендираме после, че щом 40% ни мислят за интелигентни, значи сме интелигентни.

Знам ли – щом красотата така се преценява, защо не и интелигентността? Всички тези приказки са по повод новата ни миска – Антония Петрова.

То открай време е ясно, че с такива конкурси се правят пари. Проблема е, че вече е много явно и показно. Нямам нищо против организаторите да праскат "тунинговано пернишко голфче втора ръка" (вижте 2рия коментар под статията), имам против, когато е под прикритието на общонационални класации и конкурси.

На всеки чужденец дошъл в България му се приказва как Българките били най-хубавите. И аз като имам гости същото им говоря. Ама сега ме е срам какво ще си помислят ако видят някоя новина за новата Мис България.

А ето го и линка към въпроса за ЕС, благодарение на Марта. Ето и още няколко линка (да не кажете пък, че си измислям):

Български Мисли

В събота си купих „Естествен Роман” от Георги Господинов. Купих си го, почнах да чета и ме налегнаха едни спомени.

Като бях ученик, може би 4-5 клас, се побърквах от четене. Имаше тогава едни списъци с книги, които учителите изготвяха за четене през лятото, защото ще се учат следващата година. Не само че прочитах повечето книги в списъка, ами си избирах и разни, които на мен ми се струваха интересни. Някак си ме кефеше това четене, а същевременно ми беше кофти, защото всички останали приятели в блока го приемаха за ненормално. От съседите имаше може би две деца с някакъв интерес към ученето и интелектуалните забавления, останалите или учеха заради родителите си, или не учеха. Като не учеха ходеха на поправителни сесии. И тъй като е тъпо ти да ходиш на поправителен по математика, а останалите от блока да ходят да ядат грозде по ливадите или да играят карти, ти се правиш на голям и псуваш учителите. След това ходиш да чупиш прозорците на училището, защото тези които работят в него са отнели от твоето свещено време за бездействие.

В една такава среда нямаше как да се чувствам добре, или по-скоро нямаше как да съм себе си. Аз и не успявах, просто приемах че съм различен и чаках да дойде момента, в който ще се събера с хора като мен. За един петокласник тоя момент идва в гимназията. Там все пак хората са умни – всички до един кандидатстват и взимат изпити, следователно няма никакви дисциплинарни изпълнения. Докато дойде за мен тоя гимназиален рай, се ровех в книгите, в един момент открих и компютрите, интернета, та имаше доста „матриал” за четене, учене, мислене.

Това бяха времена когато всичко вървеше зле. През 1997 съм бил точно 6ти клас, и си спомням как се редяхме на опашки за хляб… защото свършваше и нямаше за всички. Аз в един магазин, а брат ми в друг за да вземем повече – не даваха повече от един на човек. Вечер по новините нашите гледаха някакви протести, барикади и през цялото време говореха как в тая държава всичко е по-зле, децата нямат уважение, парите не стигат и интелектуалния труд е все още най-ниско платения от всички видове труд. На майка ми заплатата била някъде към 5 долара. Общо взето за мен ситуацията беше такава: Всичко е зле, децата са зле, ама ще видите вие като порасна, аз не съм зле. Аз уча и ще докажа, че е имало защо да си прекарвам времето вкъщи, а не с камък в ръка зад училището. Абе не може винаги да е толкова зле.

Fast Forward около 3 години. Аз съм или 8ми редовен клас или 9ти. (8ми редовен, за да се разграничи от 8ми подготвителен – тогава гимназистите учеха по една година повече от останалите). Открил съм дискотеките, цигарите, пътуването с автобус до училище, взимам стипендия и имам пари… абе свобода. Учителите са авторитет, но за моя изненада и в гимназията също има гамени. Такива които бягат от часове, ходят на кафе в Строител и общо взето пак имат ученето за нещо ненормално. Тук обаче и аз съм от тях. Някак си не вървеше да продължавам по образеца и трябваше да се търси cool фактора. Иначе си учех де. На всяка родителска среща майка ми се връщаше и цитираше: „Той е толкова добро момче, толкова много знае… ама тия, с които се е събрал…”

Покрай всичко това възрастните пак говореха, че нещата вървят само към по-лошо, че децата нямат ама абсолютно никаква дисциплина, и че няма как да се оправим ако караме така. Баща ми е говорел за емиграция в последните 10 години, но все не го е направил. И той, както останалите и гледал да се махне. Аз, въпреки целия peer pressure, на който съм се поддал в гимназията, пак мисля, че съм доста по-добре от останалите и кроя планове за като порасна. Абе не може винаги да е толкова зле.

Станах студент. Не отидох в Щатите, нито в Германия, както бяха първоначалните планове. Пак учех, не заради оценките. Оценките ги бях изоставил още в гимназията и много не ми пукаше, само гледах да вържа 5.50 за стипендия. Та дали имах А- или B- не беше от голямо значение и в университета. До 3тата година – бригади заради пари, след това мисли за бъдещето, стажове, работа. Завършвам.. почвам работа… и ми е интересно даже. До известна степен съм доволен, че не съм чупил стъклата на училището. Ама покрай мен всичко си е същото. Пак за всеки всичко е зле, пак децата не уважават никого. Приеха ни в ЕС, ама това с нищо няма да помогне, щото ние сме си зле. Можем да ходим да учим из цяла Европа, някъде на половин такса, само с лична карта. Ма кво от това, политиците са корумпирани и няма да гласуваме, щото няма за кой. Дупките по улиците си стоят, ама сега ги забелязваме щото си купуваме кола и караме, а не чакаме 15 години на опашка докато ни дойде реда. И си мисля как всеки ги говори тия неща с най-изявения песимизъм на десетилетието. Хора, абе не може винаги да е толкова зле.

Днес, 6 март 2009. Преди 3 дни беше националния празник. Чух някъде, че не бил истински празник, защото отбелязвал края на Руско-Турската война. Бил подписан договор между Русия и Турция, а България никакъв договор не била подписвала, затова 3ти март не трябвало да е национален празник. Истинския бил 6ти септември. Чета Георги Марков онлайн щото ми е интересно какво е било по време на режима тогава, когато дори не е имало надежда за промяна. И чета следното:

„Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор.”

Писано е през 1978. Добре де, викам си, през 78ма не сме вярвали, че ще стане по-добре. Не сме вярвали и през 97ма; нито през 2005, нито днес. Въпреки това, за този период е настъпила най-голямата промяна към по-добро в историята ни, може би. Е, кога да повярваме? Кога ще дойде момента, в който ние наистина ще осъзнаем, че има защо да живеем, че има защо да се борим, и че можем да го направим по-добро? Има защо да останем в България, въпреки дупките, въпреки корупцията. Има защо – за да променим това, което не ни харесва. Кога ще спрем да искаме един спокоен живот, и ще поискаме да сме пълноценни личности? Пак ще цитирам Георги Марков, защото не мога да го кажа по-добре:

„Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура…
А нашите часове са по-дълги от западните, защото съдържат едно огромно и постоянно очакване. Нашите нощи са по-богати, защото освен с мрак ни даряват и с безсъние. Ако западният гражданин познава множество нюанси на седемте цвята на дъгата, ние познаваме великолепно двата най-конфликтни цвята — черното и бялото — във всичките им преходи.”

Хора, абе не може винаги да е толкова зле.