BT

Замислям се понякога за разликите в българския бизнес веднага след промените и сега. Огромни са. Не знам, обаче, кога е било по-лесно – тогава или сега. В днешно време капитализма е толкова дълбоко навлязъл в България (и толкова дълбоко излязъл в същото време), че трябва да полагаш всички усилия, за които само си чел в интернетя или си гледал по телевизията. Клиента винаги бил прав, не знам си какво… Ама… как така прав… ние не сме свикнали така.. Когато почнахме магазинера винаги беше прав, не клиента. Той криеше оскъдните стоки за познати под тезгяха и ако не си му приятел оставаш с празни ръце. Особено ценна беше каймата дето идваше веднъж в седмицата. За коли, мебели и електроуреди няма да говорим.

Трябва пък и име на бизнеса да си измислим. Какво име, преди на хранителен магазин „Роза”, нелегално построен на детската площадка зад блока му викахме „Караваната”. Не за друго, а защото беше…. каравана. Правеха кафе за майките-кибици дето прекарваха по цял ден там и продаваха от ония цигари BT. Бяла кутия със сиви райета, надписа тъмно син със шрифт подобен на Times New Roman (като на картинката).

Другите магазини и заведения в квартала обикновено ги наричахме по цвят според боята, защото беше най-лесно за запомняне. Розовото, Жълтото, Лилавото. Имаше и по-креативни имена – Стафидката (едно мазе на панелка преструктурирано в сладоледаджийница-кръчма), Шатрата (една космическа метална постройка която наистина изглеждаше като шатра). Сега се сещам всъщност за един хранителен магазин в гараж, който си беше измислил сам име – Борус. Спомням си го с това как един циганин си купуваше сирене. Имаше във витрината едно парче около 300 грама, той искаше половината (5-6 хапки), а лелята му обясняваше, че не може, щото останалото никой нямало да го купи.

Чудя се дали тези народни имена са по-добри от днешните така старателно измислени от „новите” бизнесмени. Попаднах вчера на току-що оповестената услуга за онлайн бекъп – Путьо. Не е българска, но пък името е номер едно.

Липсват ми старите имена. Липсват ми и ламаринените гаражи на паркинга пред блока (само бате Боби имаше такъв). Липсва ми свободното време след училище, което можеш да прекараш по ливадите или в едно опушено стайче метър на 3, учейки фатали на Mortal Combat пред жетонките. Ама това е положението. Сега сме големи и трябва да работим, за да живеем. Или… просто да работим.