#2 – The daily мрЪн

Безкрайна серия от блог постове, посветена на нещата от живота, които ме дразнят или казано накратко – журнал на мрънкача.

Дразнител: софия wannabes (псевдо софиянците)

Къде останаха дните, когато беше възможно да познаеш произхода на човек само по начина му на говорене. Живея в Благоевград и както може би се досещате, разговори от рода на:

Шо ке праим? (Какво ще правим?)

Неам! (Нямам никаква представа!),

са доста често явление. Та, говоря си днес с един съгражданин от университета. Коментирахме нещо около долара и пича в един момент се изцепва: “Бе, братле, то долара…..”.

Казвам си, случайно се е изпуснало момчето. Е да ама не, той продължава да ме братльосва все по-ожесточено. Чудно ми е защо хората се опитват да се представят за такива каквито не са? Може би си мислят, че като говорят на “братле”, хората ще ги помислят за софиянци и по този начин ще им се качат акциите. Не зная, при мен не минава номера.

Това не е единичен случай. Все повече зачестяват хората, които братльосват безразборно. Това не е всичко. Има такива, които стигат и до крайности, смесвайки “майна” и “братле”. Буквално се получава манджа с грозде. Явно глобализацията безвъзвратно е затрила дните, когато беше възможно да познаеш човек само по говора му. Сега единственото, което мога да направя е да маркирам човека като позьор!

К4


#1 – The daily мрЪн

Безкрайна серия от блог постове, посветена на нещата от живота, които ме дразнят или казано накратко – журнал на мрънкача.

Дразнител: шофьорите

Мразя цакачите, но повече мразя цакачите на дребно, а най-много мразя цакачите на дребно, които се чувстват горди от опита си да те преметнат. Прибирам се от университета днес и в даден момент ми се налага да пресека една улица. Изчаквам си спокойно да светне зелено и тръгвам да пресичам. В същото време един мазен чалгар в още по мазен опел с 2 лепенки и касетофон Sany, на който вече му е светнало червено, решава, че не му се чака и от последен в колоната, навлиза в насрещното и спира на пешеходната пътека, като с това става първи. Ей, дреболиите ми се обърнаха! Бива ли така бе, човек, му казвам аз, а оня се върти като противовъздушна кула на тераните. Другия път директно минавам по капака! Не че не мога да го заобиколя, ама е дразнещо!!! МНОГО!!!


#0 – The daily мрЪн

Безкрайна серия от блог постове, посветена на нещата от живота, които ме дразнят или казано накратко – журнал на мрънкача.

Дразнител: купичките с лед в заведенията

Къде останаха дните, когато ледчето буквално приличаше на айсберг?

Сега ми сервират някакви миниатурнички ледченца, които най-малкото не стават за изстудяване. Нали това е целта на леда – изстудяване. Степените на изстудяване са – мразовито -> студено -> лед -> не-мога-да-си-отлепя-устата. Аз обичам алкохола, който пия, да е доооообре изстуден. А с тези мини-ледченца, трябва да нахакам 1/2 от купичката. Не е нещо фатално, което ще ме спре да пия, ама е дразнещо!!! МНОГО!!!

Наздраве!


Бийтбоксът…или как ми беше приписана болемия

8:48 сутринта…е такова нещо не ми се беше случвало. Толкова рано не бях ставал с месеци, камо ли да пиша пост. Все пак обвиненията от страна на моя съдружник, че не съм активен в блога, нарастнаха и “ето ме на, другарю съдя, я влезнах”.

Главна тема в моя разказ са 2 думички с Б – бийтбокс и болемия. Обяснявам без да се замислям.

Хобито ми в последно време е бийтбокса(не идва от бия и боксирам). Говоря за дейност, състояща се в издаването на звуци и ритми, без акомпанимент на каквито и да било музикални инструменти. Ин шорт – тупца тупца, ама само с устица. Не съм туу адванцед, ама напредвам доста добре. Та…докато съм си вкъщи обичам да си върша работата и да си тупцам в същото време.

Един път, така се бях вкарал в разучаването на един бийт, че не ми се спираше. Да, ама нещо друго в мен напираше. Говоря за…ако, драги ми смехурко. Влизам аз в тоалетната и наред с естествената нужда, си пея бийтбоксвам. В тоалетната, да ви кажа, акустиката е невероятна, особено ако имате малка тоалетна като нашата, тип cubicle. Вкарвам аз някакви бесни звуци и най-накрая го докарах до приличен бийт.

Доволен и облекчен, излизам! И от тук започва интересното. Мама, моята мила мама, седи пред кенефа и ме гледа съсредоточено. А сега де…да не би на съседа отдолу да му е протекло? Майка ми не ми остави време да си отговоря на този въпрос и веднага ме замаза:

Мама: Тиии, защо повръщаш? От болемия ли си болен? Какви са тези звуци от теб, защо се напъваш в тоалетната?

А ся де!?!?! Аз, в опита си да докарам някой свестен ритъм, от напъване и прочие, съм накарал майка ми да мисли, че повръщам!

Аз: Ти не си добре, как ще повръщам? Защо ми е да повръщам? Боб с наденица си правила…

И взех да обяснявам за вредата от нарочното повръщане.

Аз: Е, не усети ли ритъм поне?

Мама: Мии, не…Какъв ритъм бе? Кажи ми защо повръща да не те заблъскам ритмично аз тебе?

А сега де…изкараха ме некадърен бийбоксър с болемия…Викам си, ще трябва да се демонстрира.

Пъхтях, пуфках, потих се, докарвах някакви ритми.

Бе, може и да я убедих, може и не, не сме говорили по въпроса…ама т’ва да бийбоксваш пред майка си е най-трудното нещо, ша знайш.

К4


Спомени ъф олд

Първо искам да изразя учудването си. Днес за първи път прегледах статистиките на блога по-подробно и се оказа, че 3ма човека са го посетили след като са написали в някой сърч енджин “серийни убийци” :О. Аз… такова… не знам как стават тия неща, но не искам да привличам посещения от social outcasts и криминални типове. За това май трябва да се скарам на Киро. Както и да е де, просто като информация – неоспорвания хит в блога разбира се е Кен Ли.

Та, темата днес – Бой бендове и Гърл бендове, каквито се сетите там. Това е един скромен опит да споделя музиката, която съм гледал по МТВ като малък/млад и да питам дали някой помни тези неща. А именно – зората на:

  1. Backstreet Boys, of course
  2. Spice Girls
  3. Westlife
  4. Boyzone

Е, има и още но не се вписват в категорията “бой/гърл бенд”. Гледам ги тези неща след толкова години и си мисля как се е променила поп културата. Дали е към добро или лошо ще кажете вие.

П.С. Никога досега не съм писал Вие с главна буква. Не е от неуважение, а от мързел да се пресегна до shift-а. Та аз дори и имена пиша с малка буква по принцип. Същото се отнася и за пунктуацията. Извинете!


Воля

По принцип се опитвам в този блог да споделям някакви забавни неща, било то разказани лично от мен или намерени из пространството. Знам, че е лошо да имаш блог само с линкове, но за начинаещ блогър е трудно да пише често смислени неща и така линковете помагат за отърсване от чувството за writer’s block. За начинаещите блогъри дори е трудно да си спомнят да дадат едно бурканче лютеница на някой, да не говорим за писане. Та и в този пост пак има линк.

Става въпрос за волята. Волята е качество ценено навсякъде по света. Волята е качеството, определящо един човек като добър професионалист, добър приятел или просто човек, който живее пълноценно. Преди време – доста време, примерно 10 години – четох една книга която майка ми ми беше препоръчала. Казваше се…. Воля. Героят беше малко момче, което след като му режат китките на ръцете се научава да пише и рисува. Беше комунистически роман, но достоен за уважение, както и това, което ще видите. Аз бих казал само едно БРАВО!

Да свалиш 186 килограма!

Бележка: Снимките са малко сряскащи, ако сте със слабо сърце не гледайте.


18+

Мдааа, не мислех, че ще се стигне до това, но ето… изненада. Ами този пост е само за пълнолетни. Абе знаете ли, поста си го четете колкото искате, дори да сте под 18, но за Бога, не кликайте тук. И тъй като това продължава да се чете от хората които не са кликнали там, сигурно би било проява на уважение към скъпата публика да продължа да пиша.

Имам в стаята една ракла, ама олд скуул. Тя е между стената и едно легло и е супер удобно да си поставяш разни неща на нея докато спиш или лежиш. Примерно телефона, който ще звънне сутринта, или книжката. Та като посегнах да си взема телефона нещо не успях да поема командването над дясната си ръка и го пратих с един шамар зад раклата. Някой е решил раклата да стои вдигната на трупчета, може би за да е висока колкото страничната дъска на леглото. По тая причина, телефона вместо да отиде зад раклата се озова под нея.

2 часа и половина. Толкова време ми отне да разместя 2 легла и една ракла на трупчета докато си открия телефона. Забележете съвсем сам го извадих, кайнд ъф с една ръка докато с другата повдигах раклата. Все пак всички тези усилия не бяха напразно. Успях да открия много вещи които съм търсил в даден момент безуспешно.

2 молива, един химикал, плакат на хонда, рисунка на брат ми от 6ти клас, кибрит, скрита кутия Мелник от времето когато крадях от баща ми, зар, кутия от Rainbow Spring и 10 лева от старите. Е кажете сега кой има по-голямо съкровище?

Недоволни малолетни има ли още? Щото всичко това написах само за да има нещо. Основната цел на поста е там където пише “тук”.


Скука

Тия линкове не мога да не ги постна, просто. Лонг лив Спанак.

http://spanak.org/2008/01/02/when-robot-programmers-get-bored/

http://spanak.org/2008/02/25/fun-in-the-mountain/

http://spanak.org/2008/01/28/gamers-bored/

Гледайте и се чудете на изродената креативност.


Чувство за хумор

Много хора си мислят че хората които се занимават с информатика, математика, или някаква друга подобна наука обикновено нямат чувство за хумор, ама никакво. Какво да ви кажа – така е. Само дето има изключения. Гордея се с колегите дето конструират самолети, и тези които ги поддържат (абе става въпрос за support хората ма не знам как е на български, едва ли поддръжка). Та ето какво правят пичовете от нямане на работа:

http://cruftbucket.com/2007/10/31/aircraft-engineers-funny-guys/

При такъв support не искам да съм пилот без чувство за хумор, честно. И позволете да завърша с един цитат от моето любимо шоу Music Idol:

Питат Фънки какво ще каже за изпълнението на последния идол, а той: “Еми аз каквото и да кажа, няма значение. Да видим какво ще каже Булгарише фолке.”

При това Есил Дюран се обажда: “Какво пак сега с фолка, вие все нещо като стане фолка Ви е виновен.”

Простете липсата на коментар от моя страна върху последното. Държа да отбележа, че е предадено по памет, а не дословно, така че ако не съм разбрал Г-жа Дюран правилно, сори. Колко старание за пунктуация и правопис, не е истина. За последно. И тъй като Роб казва накрая поне да благодарим на публиката ако не друго – Благодаря, публико!


Кен Ли и езиците за които още не знаем

Имало едно време едно шоу. Шоуто се казвало Music Idol 2 и се провеждало в една много незначителна и луда държава. Тази държава се характеризирала с голямата простотия на населението си и обикновено по националните медии се въртели материали които биха разплакали от смях един средностатистически човек.

Случвало ли ви се е толкова да харесате някоя песен, че да я пеете без да знаете текста? А случвало ли ви се е толкова да харесате някоя песен, че да почнете да пеете на друг език? На мен не още, или поне второто.

И така. Аплодисменти… за човека който си купи карта за фитнес и наистина я използва. Аплодисменти… за момичето, което не се прави, че разбира черен квадрат. Аплодисменти… за тези които знаят какво искат. Аплодисменти… да станем на крака… за тези, които пеят без да знаят текста. Аплодисменти… за простотията. Ту ли бу ди бу дай чюууу.

Ето я и нея – Кен Ли